ПРОФ. МИГЛЕНА ТЕМЕЛКОВА: УНИВЕРСИТЕТИТЕ НЕ СА ФУТБОЛНИ ОТБОРИ! ТЕ СА АКАДЕМИЧНА ОБЩНОСТ!

През последните месеци действията и публичните позиции на някои мои колеги (не само ректори) очертават все по-осезаеми разделителни линии в създадената с огромни усилия преди 33 години единна ректорска организация. Стигна се дотам да бъде поставен под съмнение принципът на равнопоставеност между членовете на организацията, включително равният им глас при вземането на решения. Висшите училища безспорно се различават по форма на собственост, размер, местоположение, профил и научен капацитет. Не приемам обаче тези различия сами по себе си да бъдат превръщани в критерий за институционална значимост, академично качество или право на равноправно участие, нито да дават основание университетите да бъдат етикетирани като „достойни“ и „недостойни“, „качествени“ и „некачествени“, сравнявани с „Левски и ЦСКА“ или пренебрежително определяни като „малки“. Подобни квалификации и сравнения не просто разделят - те подменят съдържателния разговор за качество, резултати и обществен принос с предварително поставени етикети. Вярвам, че всеки опит за разделение на системата на висшето образование по подобни критерии трябва да среща категорична обществена реакция!

 

Не приемам действия и публични позиции (независимо дали идват от политици, колеги или обществено ангажирани лица), които създават усещането, че едни висши училища по презумпция са по-значими и по-достойни от други. Убедена съм, че авторитетът и мястото на всеки университет се изграждат чрез неговите академични резултати, качеството на образованието, научните постижения и обществения принос, а доверието на кандидат-студентите и реализираният прием са важна част от оценката за жизнеспособността и значимостта на всяко висше училище! Категорично не приемам административни механизми или критерии, които поставят едни висши училища в привилегирована позиция спрямо други! Конкуренцията е необходима за развитието ни, но тя има смисъл само когато е честна и се основава на справедливи условия, отговорност и академична солидарност!

 

За да няма съмнение относно принципите, които защитавам и които открито и честно заявих като своя платформа при изборите за председател на Съвета на ректорите през март, ще повторя: време е университетите да имат много по-активна роля в създаването на правилата и политиките, по които се развива висшето образование! Академичната автономия ни дава права, но ни възлага и отговорности. Университетите познават отвътре проблемите и възможностите на системата и затова техният глас трябва да има реална тежест при изработването на политиките за нейното развитие. Това не означава отсъствие на държавата, а пълноценно партньорство между държава и академична общност.

 

Няма да навлизам в юридическите аргументи около създаването на сдружение, чиито заявени цели и функции се припокриват с тези на съществуващия вече 33 години Съвет на ректорите. За това припокриване и за въпросите, които то поражда, писаха не една и две медии. За мен обаче по-важният въпрос е друг: дали подобна институционална алтернатива укрепва представителството на висшите училища, или създава предпоставки за тяхното разделение? Досега предпочитах да не коментирам публично тези процеси, водена от убеждението, че различията между нас не бива да се превръщат в разделителни линии. И днес продължавам да вярвам, че каквито и различия да имаме, отговорността ни е да запазим способността на академичната общност да говори заедно и да защитава общите си интереси!

Не мога обаче да подмина опитите да се поставят под съмнение ролята и представителността на Съвета на ректорите – организация, която вече 33 години обединява българските висши училища и отстоява общите интереси на академичната общност. Нейната уникалност не произтича просто от наименованието или юридическата ѝ форма, а от способността ѝ да намира баланс между интересите на различните висши училища и същевременно да бъде партньор и коректив на държавата при формирането и провеждането на политиките за висше образование. Притеснява ме, че към вътрешните различия в академичната общност се наслояват и публични институционални тълкувания, които вместо да укрепват утвърденото през десетилетията представителство на университетите, поставят под въпрос неговия статут и роля. Още по-сериозен би бил рискът, ако в резултат от подобен подход независимото представителство на университетите постепенно бъде сведено до консултативна функция спрямо изпълнителната власт. Партньорството между държавата и академичната общност има смисъл именно когато допуска не само съгласие, но и различна, независима и корективна позиция. В този смисъл за мен въпросът не е кой има право да се сдружава, а как съхраняваме единството, независимостта и силата на общия глас на българските университети.

 

Висшето образование е една от системите, в които академичната автономия продължава да бъде основополагащ принцип на управление и развитие. Затова гледам с тревога на идеи, които търсят повишаване на ефективността чрез засилване на административната централизация. Убедена съм, че устойчивото развитие на висшите училища не може да бъде постигнато чрез прекомерен административен контрол, а чрез съчетаване на автономия, отговорност, прозрачност и ясни критерии за качество. Всяка нормативна промяна, която измества този баланс, трябва да бъде внимателно преоценена с активното участие на академичната общност.

Вярвам, че развитието на висшето образование трябва да върви към по-активно и институционализирано участие на академичната общност при формирането на политиките в сектора. В тази посока са и редица констатации и препоръки на ОИСР в доклада „Education and Skills in Bulgaria“ (2025), който поставя сред принципите на доброто управление участието на заинтересованите страни в разработването и прилагането на политики. В глава 5 „Tertiary education: Enhancing excellence and equity“ ОИСР обръща внимание на необходимостта от междууниверситетско сътрудничество, споделяне на ресурси и укрепване на капацитета на висшите училища, като сред примерите посочва Германската ректорска конференция – самостоятелно организирано представителство на германските висши училища, което не е държавен орган. За мен това е важен пример за разбирането, че академичната автономия не означава изолация от държавата, а трябва да върви заедно със силно и отговорно представителство на университетите в диалога за развитието на висшето образование. В този контекст е трудно да се обясни защо Съветът на ректорите, който повече от три десетилетия обединява българските висши училища и представлява техния общ глас, все още няма ясно разпознато институционално място в процеса на разработване на политиките и нормативните решения за висшето образование. За мен това не е въпрос на привилегия за една организация, а на реално участие на академичната общност в решенията, които определят нейното бъдеще.

 

Благодаря за подкрепата към каузата на 33-годишния Съвет на ректорите, дадена от всички мои предшественици, ректори доайени, учени и преподаватели, студенти, журналисти, общественици и обикновени хора, милеещи и болеещи за опазването на интегритета и постиженията на академичната общност!

 

На всички вас казвам – БЛАГОДАРЯ!

 

Съветът на ректорите е най-вече наш! Нека заедно да го опазим!